Романът „Тютюн“ на писателя Димитър Димов се появява в българския литературен свят през 1951г., оставяйки дълбока следа както сред читателските кръгове, така и в социално-политическото битие на България. Той разтърсва литературните среди до такава степен, че от една страна творбата на Димов е подложена на яростна критика от „злополучните критици“. Панталей Зарев, един от тях, го описва така:

„В романа централно място заемат отрицателните герои, излизащи от буржоазната класа или биващи във връзка с нея , но те са така описани, че губят лошите си качества“.

От друга страна най-меродавният защитник на социализма и министър-председател на НРБ Вълко Червенков го намира за „сполучлив“, който дори споделя по-късно, че „в изблик на възхищение взех, та изпратих на автора честитка за Нова година и горещо го поздравих с успеха“.

Независимо от бурните размисли и страсти в родното общество, романът се оказва истински шедьовър в литературното изкуство. Пропукала каноните на соцреализма, творбата е неизменна част от българските класически произведения. Образите на Ирина и Борис, на Никотиана и работниците, на елита и обществото от онези години, будят възхищение, благодарение на майсторското перо на Димов.

Романът е част и от учебните програми в българската просвета, но в тази статия ще Ви разкажем за другата, нетолкова известна страна на произведението, а именно – реалните образи, места и събития вдъхновили Димитър Димов и събитията, съпътстващи произведението. Всъщност не е никак учудващо, че сюжета на романа се развива в един „тютюнев свят“. Вторият баща на Димов е тютюнев експерт, а силата на тютюневата индустрия от онези години все още се усеща из улиците на „Тютюневия град“ в Пловдив – именно там Димов се мести да живее като предподавател в Агрономическия факултет и написва „Тютюн“.

Твърди се, че точно в Пловдив Димов черпи най-големите идеи за своя роман – натрупва преки впечатления от тютюневите складове, среща се с работниците в тях, разговаря с бивши тютюнтърговци и управители на фирми, използва записките на втория си баща Руси Генев. Самият Димов живее на  няколко места в Пловдив – Търговската гимназия , Занаятчийското училище, както и на улица „Антим I“ №14. Различни са версиите за пртотипите на героите от романа, но едно е ясно –  Димитър Димов със сигурност  черпи вдъхновението си от действителни лица и събития и самият той не го крие в най-близките си кръгове.

Предполагаемият период за написването на романа е между лятото на 1946г. и пролетта на 1949г. Това предопрделя и влиянието и въздействието, което времето оказва върху Димов. От една страна стои соцреализма, налагащ своите догми, а от друга авторът в по-значителната си част е повлиян от западноевропейската литература, по-специално от френската. Първото издание отчетливо дистанцира „Тютюн“ от социалистическия реализъм, но съвсем спокойно можем да кажем, че с излизането си част от него неминуемо стават и читатлския кръг, и критиката от страна на писателите.

Първата част от Тютюн излиза през септември 1946г. във в. „Литературен фронт“ под заглавието „Тютюнев склад“. Целият роман „Тютюн“ излиза от печат през 1951г.  на издателство Народна култура с тираж от 4000бр. Почти веднага след излизането му повечето белетристи и критици на СБП препоръчват преработката с цел по-точно покритие на соцреализма.

Първо издание на романа „Тютюн“

До средата на март 1952г. и на пръв поглед отрицателите на романа взимат превес, като мнозинството в СБП елиминира „Тютюн“ от надпреварата за Димитровската награда и чрез шумно колективно обсъждане го определя за неуспешно произведение, неизпълнило критериите за творба на социалистическия реализъм. Затова се стига до второто издание на Тютюн през 1954г., още повече нажежвайки страстите – в него вече има сцени на по-голяма активност на работническата класа под ръководството на партията; появява се образа на Лила в противовес на „упадъчния“ образ на Ирина. До края на НРБ се тиражира преработената версия на романа и едва след 1989г., благодарение на волята на наследниците на Димов, се стига до нова среща с първо издание.

Историята по написването на романа е интересен и бурен момент от литературното пространство на миналия век. Сюжетът, разказан и описан  от Димов, също черпи своето вдъхновение от действителни лица и събития, участвали в живота на писателя. Вторият баща на Димов – Руси Генев е бил тютюнев експерт и изиграва много голяма роля в зараждането на идеята за романа. Доказателство за това е богатия материал, които Генев изпраща до Димов с отговори на различни въпроси. Много голяма част от материала Руси Генев е събирал и записвал още с пристигането си като офицер в град Дупница и това не е случайно – по онова време градът, познат още с името Станке Димитров в онези години е един от най-големите центрове на тютюнева търговия у нас.

Есента на 1946г. заварва Димитър Димов в Пловдивския държавен университет „Паисий Хилендарски“, за да оглави катедрата по анатомия и физиология в Агроново-лесовъдния факултет. Тогава писателят взима ръкописите на втория си баща, изградени върху специфични въпроси и отговори и имащи разяснителен характер. Ръкописите на Генев  са създадени вероятно през 1945/46г. и обхващат 44 листа с формат  21/33см и 21/29см. Дадените отговори на въпросите са само онези, за които с положителност е знаел, изхождайки предимно от свой собствен опит и наблюдения.

Някой от прототипите на героите в романа са описани в записките на втория баща на поета или по-редно е да се отбележи, че Димов заимства определени черти от характера и физическата външност на реални хора. Така можем да предположим, че образът на един от главните герои – Борис, е заимстван от описанието на Георги Чалбуров, тютюнев магнат от Хасково,  което Генев описва подробно и нашироко:

„(…)Сега е на около 50-52 години. Висок, слаб, шатен. Енергично лице, малко сбръчкано, с остър поглед и черти: остър дълъг нос, тънки устни. Енергична походка, жив и пъргав. Рязък, енергичен и заповеднически тон. Темпераментен. Умен, хитър и лукав. Подвижен, неуморим и много работлив  (…) Без средно образование, природно надарен“

В записките на Руси Генев фигурират и образите на братя Чапрашикови, представени в романа чрез образите на братя Барутчиеви. Историята на три поколения тютюнотърговци започва от Дупница, където през 1984г. Стоимен Чапрашиков създава тютюнева фирма и я кръщава Ориенттабако. Занимава се с изкупуване на български тютюни, след което ги продава в Гърция и Турция. Стоимен има двама синове – Иван и Георги. Иван няма деца, но именно той се оказва по-предприемчивия и наследява семейния бизнес. Георги има трима синове – Алкесандър, Стефан и Крум, като последният получава най-голямата част от наследствто на чичо си. В романа са включени  образите на тримата братя като прототипи на Барутчиеви. Чапрашикови създават марката Ориенттабако и за тях се смята, че първи успяват да намерят европейска почва за българските тютюни.

Крум Чапрашиков

Крум Чапрашиков ( в образа на Барутчиев-стария) учи в Американския колеж в Самоков, а след това завършва право във Франция. Крум е местен лидер и на Демократическата партия и като такъв е избран за кмет на град Дупница 1909-1912г. и за народен представител. Спомага за основаването на акционерно дружество Ориенттабако, а също така е и един от основателите на вестник „Зора“. През 1907г. Чапрашиков успява да продаде във Виена реколтата от две години и това му помага да придобие голямо финансово състояние. Когато умира през 1934г. дарява средства за училищата в Горна Джумая, Дупница, Кочериново и Крумово. В записките на Руси Генев също има подробно описание за Крум Чапрашиков „Пръв енергичният и предприемчив Крум Чапрашиков след големи усилия и скитане цяла година из Европа  успя да продаде във Виена на автрийския режия тютюните си от две реколти и да спечели от тази продажба неочаквано голяма сума. С това се постави началото на директни продажби на наши тютюни на чуждите пазари и то под българска марка , което тласна силно напред както търговията, тъй и производството.“

Стефан Чапрашиков

Роден през 1876г. Стефан Чапрашиков е един от забележителните ръководители на националния ни спорт. Също завършва право във Франция, дипломат  във Франция, Сърбия, Гърция, Русия и Германия; отличен с орден „За храброст“. Почетен  председател на БОК, Стефан е любител и на конния спорт. Единствено Александър остава в сянката на брат си Крум и му помага в дейността с тютюни.

Фирмата на братя Чапрашикови „Ориенттабако“ започва дейността си в Пловдив през 1922г. Тя се занимава с извършване в страната и чужбина на всички операции по култивиране, купуване, манипулация и продажба на тютюни. Александър и Крум напускат страната през 1922г., когато подават оставка като народни представители заради незаконно придобито имущество. Главен експерт на тяхната фирма за Пловдив става Кочо Апостолов, който по-късно започва самостоятелен бизнес. Именно той е прототип на екперта Костов в романа на Димов.

Кочо Апостолов е описван като висок, строен,  правел впечатление със своята небългарска изискност, носела отпечатъка на екстрвагантност и предизвикателност. „Обладавал жив темперамент, романтична настройка, душевна мекота, доброта и отзичивост. Бил бониван, за когото парите били средство да изживее живота си леко, приятно разнообразно.“

Кочо Апостолов се жени за д-р Марена Колушева. Самият Димитър Димов се  познава с тях, а когато излиза „Тютюн“ става ясно, че в романа е обрисувана и Марена в образа на Ирина, за което Димов не отрича. Но тук става въпрос за взаимствани черти от биографията и характера на лекарката. Марена Колушева учи медицина и в края на курса е сред тримата отличници на випуска. Когато завършва медицина известно време практикува в София, а след това заминава за Пловдив където работи в Трета поликлиника, а няколко години по-късно се жени за десет години по-възрастния от нея Кочо Апостолов. Била висока, елегантна жена, обичана и уважавана от колегите си.

Светослав Игов – „Тютюн“ е първата творба, направила пробойна в изглеждащите несъкрушими канони на соцреализма, проправила пътя за едно по-разкрепостено развитие на българската култура.“

„Тютюневата атмосфера в Пловдив е била твърде подходящ импулс и декор на най-значителната творческа авантюра на писателя.“

 Познанството на Димитър Димов с Жули Левиева го вдъхновява за образа на Варвара. И тъкмо когато буржоазните елементи заемат превес в творбата, именно познанството му с Жули Левиева довежда до баланс – тя му разказва за ранните си партизански спомени за стачки и сражения с полицията , осигурява му засекретени по онова време снимки, правени по време на изтезания или отрязани партизански глави. Както пише Екатерина Иванова „тя се заема да му съдействува в името на току-що победилата революция“. Тя  е партизанка, а по-късно се занимава и с журналистика. Прототип на Шишко пък е Никола Балканджиев.

Редица други образи се откриват в описанията на бащата на Димов – един от тях е на Санде Огненски, чийто образ можем да открием в лицето на Баташки: „Здрав, едър, енергичен, добър техник. Груб и дрезгав глас. Прост, некултурен. Много знае и много приказва. Лъже и интригува по адрес на конкурентите. Не особено честен: още като експерт на „Балкантабак“ си купи четиристаен апартамент в София и магазин. (…) Способен и убедителен купувач от селата.“.  В записките му се откриват и прототипите на Курт Венкел – в образа на Фрайхер фон Гайер, граф Лерхенфелд – на граф Лихтенфелд, Лудвиг Даубер – на Прайбиш, Таквор Такворян – на Торосян, Жак Асенов – на Коен.

Безспорно най-емблематичното място за „Тютюн“ обаче се оказва скалдът на Никотиана, описван толкова внушително с всичките му работници, всеобхватна дейност, страсти и неволи. Така изчерпателното описание вероятно също черпи своето въхновиние от реалността – сградата на улица „Одрин“ 8, намираща се в град Пловдив, съществувала близо век. Емблематичната за града, а и за българското културно наследство, сграда стана популярна с незаконното си събаряне през 2016г. Именно на ул. „Одрин“ 8 е складът  „Ориенттабако“ на братя Чапрашикови – за съжаление днес е останал само белег от спомена за ароматния мирис на тютюн, изпълвал въздуха някога там.

Ориенттабако преди
Ориенттабако сега

Освен образите на героите, Димов използва и задълбочените знания на Генев за да пресъздаде един истински тютюнев свят за читателя и това личи от всеобхватния опис по търгуването и манипулацията на тютюна, складирането му, промените в пазара, добиването на цените, въвеждането на тонгата и други:

„Добиване на по-ниски цени :

А) убеждения с думи чрез подценяване на максула, лъжи относно затегнати външни пазари, загуба на търговци, някои от които са фалирали, а други умряли от мъка, като посочва и имена

Б) използуване на лично влияние като виден член на властующата партия в селото или на икономическа почва , като постоянен кредитор на производителя, било с пари, било със зърнени храни и др. , ако е селски бакалин, било с ракия и вино ако е кръчмар

В) използуване на роднински връзки, кумство и пр, както и влиянието на други селяни върху максулджията, когото убеждава

Г) напиване същия с почерпушка“

Въпреки бурната си поява на литературното поле, „Тютюн“ е един от емблематичните романи, не само за своето време, но и за българската литература като цяло. Изучаван в училищата, романът остава едно от най-четените и обичани произведения сред българските читатели.

Библиография
Калинков, П. „Истории от тютюневия град“ Пловдив 2016
Дойно, П. и Свиткова,А. „Другият Тютюн“ София 2016
Иванова, Е. „Из реалния свят на романа „Тютюн“: Неизвестни записки на руси Генев“ София 1994
Дойнов, П и Свиткова А. „Другият Тютюн“ София 2016

2 КОМЕНТАРИ

  1. Любим роман, любим град и вече любима авторка на статии!!! Чудесен избор на тема за един от най-българските романи засягащ интересен период от историята ни!

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР