В своята многовековна история българският народ е дал на православната Църква и Предание редица светии. Всички те намират своето място в празничния календар на Православието и на съответните дати техният благочестив живот, културно-исторически и молитвен принос биват възпявани и припомняни сред вярващите. Наред с това, за да се наблегне допълнително на техния пример и подвиг, българската православна църква специално е отредила всяка година втората неделя след Петдесетница да бъде празник на всички български светии. Въпреки това, десетилетията на безбожна власт, в съчетание с настъпващите времена на прагматизъм, скептицизъм и нова „модерна“ духовност са оставили своя тежък отпечатък. И ако имената на св. Йоан Рилски, св. Седмочисленици, св. Евтимий, патриарх Търновски и други по-известни Божии угодници се помнят, то мнозина други за голяма част от българите тънат в полузабрава. Можем да изброим например личности като св. Нектарий Битолски (чества се на 5 декември), св. Онуфрий Габровски (4 януари), св. Райко Шуменски (14 май), св. Йоан Търновски (16 юли) и още много други. Сред позабравените български светии е и живелият през XIII век светител (светец, който е бил архипастир) св. Йоаким, патриарх Търновски.
Сведенията за светеца черпим най-вече от неговото житие. То е било съставено скоро след канонизацията на светията през XIII век и е достигнало до съвремието в един – единствен и при това, непълен препис в български ръкопис от XV век. Св. Йоаким е упоменат също в Бориловия синодик, чието съставяне започва през 1211 година, в един разказ за пренасянето на мощите на св. Параскева – Петка по времето на цар Иван Асен II (1218 – 1241 година), запазен в сборник от XIV в., и в житието на св. Сава Сръбски († 1236 година), което пише сръбският книжовник Теодосий (края на XIII – началото на XIV век).
Неизвестният житиеписец разказва, че св. Йоаким бил „родом българин“. Когато достигнал зряла възраст, той решил да се замонаши в Света Гора на Атон. Неговата любов към Бога скоро намерила израз в упорита борба със страстите и ревност по благочестив живот. Св. Йоаким се придържал към поста, бдението, молитвата, изпълнявал всичко, което му се възлагало от игумена и по-възрастните отци, наблюдавал най-благочестивите монаси и се възхищавал на примера им. Житиеписецът подчертава, че бъдещият патриарх на Търново постигнал такъв напредък в смирението и благочестието, че името му започнало да се слави. Внезапно обаче св. Йоаким решил да напусне Света Гора. Неговото житие не разкрива какви били причините за това намерение. Узнаваме обаче, че това станало след „много време“, когато светецът вече бил с голям опит в духовната борба и сам наставник на по-млади монаси. Вероятно той е искал да се отстрани от славата на духовен старец – случай, който е засвидетелстван от живота на много други светии. Може да се предположи също, че с благословията на игумена и старците от Атон, той е искал да пренесе тамошния духовен опит и в родната си земя.
Житиеписецът разказва, че св. Йоаким се установил някъде край река Дунав, в близост до местност, която се наричала Красен. Вероятно се касае за района на днешното село Красен, северно от река Русенски Лом. На около пет километра от селото са прочутите скални Ивановски църкви. В скалите на Красен светецът и неговите трима ученици – Диомид, Атанасий и Теодосий – изсекли пещера и малка църква, която посветили на Св. Преображение. На това място четиримата монаси заживели и продължили своя духовен подвиг.
Подобно на Света Гора обаче и тук св. Йоаким скоро се прославил като благочестив и отдаден Богу наставник. Вестта за наличието на свят сподвижник достигнала до цар Иван Асен II, който сам пожелал да посети светеца, за да изпроси от него благословия и да побеседва на душеспасителни теми. Българският владетел донесъл със себе си като дар “много злато”. Св. Йоаким употребил царската щедрост като наел работници и изсякъл в пещерите наблизо голям скален манастир, който посветил на името на св. Архангел Михаил. Така било поставено началото на прочутия днес със своите стенописи скален комплекс при село Иваново. В тази обител край св. Йоаким се събрали негови следовници, които той наставлявал по пътя на боголюбието, духовния и молитвен подвиг.
Тук лист от житието е загубен. Липсва частта, която вероятно разказва за възстановяването на Българската патриаршия през 1235 година на църковен събор в Лампсак (Мала Азия) с одобрението на всички православни патриаршии. Сведения за това събитие могат да бъдат извлечени от споменатия по-горе разказ за пренасяне на светите мощи на св. Параскева-Петка от времето на цар Иван Асен II. В него се разказва, че св. Йоаким е изпратен в Никейската империя от българския владетел, за да бъде провъзгласен за църковен глава на Търново и България. Повече светлина върху избора на първия български патриарх на Второто българско царство хвърля отново житието на светителя. Там се разказва, че св. Йоаким е избран за патриарх от „архиереите на цялата българска земя“. По повод този избор в Бориловият синодик е записано: „На първия патриарх на богоспасения Царевград Търново, Йоаким, вечна памет.“
Кратките сведения от Синодика се допълват от житието, което разказва, че св. патриарх Йоаким „благослови и просвети цялата българска земя“. Житиеписецът споменава още, че светителят бе „милостив към сираците, даваше необходимото на бедните, посещаваше онези, що са в тъмница; и всекичасно въздаваше непрестанни молитви; и мнозина, осъдени на смърт избави, и мнозина, които прибягваха към него, спаси от гнева на царя.“ За съжаление авторът на житието не дава по-конкретна информация за светителствуването на св. Йоаким на търновския патриаршески престол. Малко сведения за това могат да се почерпят от житието на св. Сава Сръбски. Там българският църковен глава е наречен „честният и свет патриарх Йоаким“. Житието разказва, че когато в края на 1235 година св. Сава посещава Търново, той е посрещнат тържествено от българския владетел и патриарха. На празника Св. Богоявление св. Сава и св. Йоаким заедно отслужили Света Литургия. Когато по-късно св. Сава заболява и почива в началото на 1236 година в Търново, за него грижи полагал и българският патриарх Йоаким. По време на кончината на именития сръбски светец, цар Иван Асен II временно не бил в българската столица.
Св. Йоаким починал на 18 февруари 1246 година, когато най-вероятно е бил на преклонна възраст. Неговото житие разказва, че когато тази дата наближила, Господ му открил предстоящия близък земен край. Поради това, Търновският светител благословил народа, свикал „учениците си и целия клир“, наставил ги в православната вяра и в мир се представил пред Божието съдилище. Споменът за неговия живот бил толкова ярък сред съвременниците му, че канонизацията му за светец се осъществила още в през втората половина на XIII век. По същото време е било написано житието му, а вероятно е била съставена и служба в негова чест. Оттогава и до днес паметта му се чества в деня на неговата кончина – 18 февруари. Житието му завършва с думите: „Чрез неговите молитви да утвърди Бог българското царство за вечни векове и да ни сподоби със своето царство.“
