Историята на българските земи е тясно свързана с тази на много народи. В планината на митичния Орфей до днес отекват стъпките на римските легиони. Марица и Арда се срещат, за да продължат заедно пътя си към Егейско море, а от незапомнени времена там се разказват легенди за народите, оставили своето наследство по земите ни.

В най-крайните източни дялове на Родопите днес е сгушено едно уникално за България село – Мандрица. То впечатлява със своите кирпичени къщи, в които се говори един необичаен за страната ни език – албански. Историята на това село започва през 1636 година.

Местна легенда разказва, че селото е основано от трима братя православни албанци. Те били едри скотовъдци, задължени от бея Али Паша да снабдяват османската войска с мляко, месо и други хранителни продукти. За всяка овца те получават по една жълтица. Военачалникът, в знак на благодарност за вярната им служба, им разрешава да обиколят целия Одрински виалет, за да намерят подходящо място, където да се заселят със семействата и стадата си. Той им обещава толкова голяма земя, колкото могат да обходят стадата от изгрев до залез слънце. Али Паша прави възможно и издаването на ферман, с който ги освобождава от данъци и гарантира, че на тяхната земя турци не могат да се заселват. Братята построяват мандра и определят името на селото.

Местни жители, началото на XX век.

С времето Мандрица се разраства, като все повече албанци се изселват от родината си в него. Те носят със себе си своя език, бит и култура. Строят големи кирпичени къщи в гръцки стил, в които на първия етаж се помещават животните, на втория копринените буби, а на третия живеят хората. Те превръщат селото в част от пътя на коприната, като произвеждат едно от най-висококачествените копринени семена по нашите земи. Започват да изнасят продукта си по цял свят и сами да правят тухлите за къщите си. Разбира се, отглеждат тютюн и сусам, характерни за този край на България.

През 1708 година в Мандрица се строи една от първите черкви в Родопите – „Св. Неделя”. Тя представлява малка еднокорабна сграда, която е част от гробищен парк и до днес. В нея е изписана на каменна плоча годината на основаването на селото. На надгробните плочи са издялани занаятите на покойниците, символ за уважението към труда и приноса към селото. Век по-късно, през 1835 година, се строи селската църква „Св. Димитър”. Тя е трикорабна псевдобазилика, изградена от зидан камък, покрит с дървен покрив. В нейния иконостас могат да бъдат открити източни влияния.

Съвременен изглед от Мандрица

Своя разцвет селището достига в края на XIX век. Тогава в него има две училища, детска градина, 22 мелачки за сусамово олио и 20 манифактури за копринени буби. Съществува дори родилен дом. Албанците запазват своята сулиотска носия през годините и продължават да я носят, говорейки на арванитски език. През 1913 година обаче те са принудени да напуснат домовете си, заради гоненията в Беломорска Тракия. Българското правителство заселва селото с български бежанци от Тракия и Македония, но по време на войните къщите в Мандрица постоянно сменят своите обитатели. През 1929 година нова бежанска вълна, сред която отново има албанци, заселва селото.

Днес покрай златоносните меандри на Бяла река могат да се видят типичните големи къщи с резбовани тавани. Там все още е запазен и се говори архаичен албански език, който създава усещането за един друг свят.

Всяка година се организира събор, който оживява иначе призрачното село. Новите къщи се строят от типичните кирпичени тухли по модела на някогашната зидария, в която се откриват гръцки и тракийски влияния.  В единственото албанско село у нас можем да видим уникална по рода си архитектура,  комбинирана с местен говор и стари фотографии, създаващи чувството за пътуване назад във времето.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР