Пейо Тотев Крачолов, известен още като Пейо Яворов, е български поет и революционер. Роден е в град Чирпан на 13 януари 1878 г., но по-късно работата му като телеграфопощенец го отвежда в различни български градове, сред които Сливен, Стара Загора, София и др. Редакотор и сътрудник е на литературното списание „Мисъл“, а през 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения“. Като драматург в Народния театър Яворов пише две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Любовта на поета с Мина Тодорова е истинско вдъхновение и копнеж за него. Двамата се срещат на една от сбирките на списание „Мисъл“ през 1906 г., но три години по-късно Мина заминава за Франция и едва 20-годишна умира от туберкулоза в Париж. На нея Яворов посвещава стихотворенията „Две хубави очи“ и „Благовещение“, както и пиесата „В полите на Витоша“.

Представяме ви едно от любовните писма, които Пейо Яворов пише до своята любима Мина Тодорова.

До Мина Тодорова

4 януари 1908 г

Може би никога женски образ не е вдъхнал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са грели с такава чистота… Винаги, като те видя, мое щастие, аз чувствам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзрях като една икона, и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе и цялото ми същество – само една мечта все за тебе. Защо е у мене тая наложителна потреба с тон на изповед всякога, когато искам да те доближа? Така вярващият християнин чрез разкаяние се доближава и влиза в общение със своя Бог. Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е, защото ти си единственото мое божество, на което се кланям в живота си. И винаги, когато мисля (за тебе), аз чувствам да витае над мене духът на майка ми… Аз молех нейния дух да застане между нас и ни раздели, ако моята любов ти носи нещастие, или да направлява всяка моя стъпка, за да ти дам щастие. Аз молих нея, защото ясно съзнавам, че всичко добро и ценно, което съществува в натурата ми, е наследено от нея, и всичко лошо – от другаде някъде. Това добро никога не се смесва с лошото у мене – едното и другото всякога са враждували помежду си . И аз чувствам злото победено и замлъкнало всякога, когато те погледна отблизо. Ангел мой, твоят образ помага на добрия дух в душата ми. Аз бих бил сега друг човек, ако миналата година не бях те изпускал твърде често изпред очи. И усещайки се тогава достоен за твоята невинност, аз бих намерил думи за тиха молитва към духа на майка си… Но ако ти я казвам тая молитва, с цялата си ужасна откровеност, то е, защото подир нея аз вече се чувствам по-друг… достоен за твоето чувство – и вече не в правото си да го считам – да, твоето чувство към мене, един грях! Ето, аз трябва да ти пратя и двете мои поеми („Месалина“ и „Клеопатра“)… Но изпращайки ги, аз те моля да ги хвърлиш в печката непогледнати. Нека твоята душа се не докосва до тях. Аз още веднъж няма да напиша подобни неща, защото ти ще ги четеш. Остани и в бъдеще в чистотата си, мой снежнобял ангел и идеал на моята покварена душа.

 

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.