“Обесването на Васил Левски“ е последното стихотворение написано от Христо Ботев. Посветено е на загубата на Апостола на свободата. Публикувано е за пръв път във вестник „България“ на 12 август 1876 г. Окончателният му вариант излиза в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски, а след това в „Съчинения на Христо Ботйов“ от Захари Стоянов.

Сиротството на цял един народ се усеща в траурния химн. Основното чувство е скръб по загиналия герой. Старците с молитвата си, жените с плача си, децата с писъка си – всички оплакват трагичната самота на майка България, загубила своя „един син“. Смъртта на юнака поражда мрачна печал, но и възхищение пред духовната му сила. Гибелта носи страдание, но ражда безсмъртие.

Според Ботев свободата няма как да дойде без жертвите, без смъртта. Пътят към свободата е проправен и в него е смисълът на героичната смърт. Но „Обесването на Васил Левски“ не е оплакване на мъртвия, а на живите, на безизходицата, в която са изпаднали и на отчаянието, което тегне над тях.

Докато има България и в нея живеят истински българи, споменът за Левски няма да избледнее, а именно споменът е пътят към безсмъртието на героя.

 

Обесването на Васил Левски

 

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежден
навяват на теб скръб на сърцето.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР