В полите на Витоша…

Нощта на 29 октомври срещу 30 октомври 1913 година на пода в наетата квартира от семейство Яворови на ул. “Раковски” № 136 лежат жена и мъж. Жената, на име Лора, е мъртва, а мъжът – Пейо, е тежко ранен в главата. С рана, чието следствие е прогресивно ослепяване.

Случилото се изглежда така: Двамата се връщат след гости сред приятели, където се обсъжда и напредналата работа по проекта на Яворов – литературното издание “Дума”. Там е и семейство Михаил Грозев-Кремен и Дора Конова. Интуицията на Лора я кара да ревнува мъжа си от Дора Конова. Приема всеки словесен контакт между тях за взаимност от страна на Яворов. Вечерта това се разраства до скандал и заплаха, че ще се самоубие. Поетът приема заканата за несериозна и реагира, когато е късно – Лора е насочила неговия пистолет към гърдите си и натиска спусъка. Ужасен, Яворов разбира, че тя си отива и вика хазяйката от долния етаж на къщата. Докато всички се лутат шашнати, той пише бележка “Моята Лора се застреля сама” и се прострелва в слепоочието. Оживява, за да страда.

Първият портрет на Пейо Яворов е с любимото му бащино магаренце.

Българското общество е потресено от разигралата се трагедия. В пресата излизат какви ли не взаимнопротиворечащи и изключващи се статии с истини или полуистини.

Висшето общество, по начало скептично към гения на Яворов не го приема, макар той да е влязъл там с таланта си. Без да оспорва творчеството му, дава ухо на подмятания, че бидейки хайдутин, който се е борил активно за свободата на Македония, е способен на всичко.

Връстниците на Яворов го рисуват като затворен, нервен, непреклонен, чувствителен до болезненост. Като малък го привличат повече животните, отколкото хората,  обгражда се задълго с тях и дори първият портрет е с любимото му бащино магаренце.

Когато през 1901 се появяват “Стихотворения” на Яворов, те се приемат с възторг. Така свидетелстват мнозина съвременници, същото говори и печатът. Но тиражът е само 1000 екземпляра.

Първите му стихотворения го правят популярен най-вече сред “поетите от парнаския храм” на “Мисъл” като Пенчо Славейков и д-р Кръстев. Едно след друго те публикуват неговите произведения и се чудят как това “тъмно чедо на провинцията” може да се издигне до такава художествена висота. Така едва на 22 години поетът влиза в средата на труднодостижимото списание “Мисъл”. Пенчо Славейков казва за него: “Дай му само с харамии да дружи. Там си  е той свободен.”

“И ето аз ви думам: има ад и мъка –
и в мъката любов!”

Връщайки няколко години лентата назад се вижда ясно как Яворов е силно запленен от пламенната натура на Лора, от нейната открита индивидуалност и от красотата й. За привличането, което поетът изпитва към Лора още от пръв поглед, свидетелства и едно от най-големите му лирически постижения – стихотворението “На Лора”: “Душата ми е стон. Душата ми е зов. Защото аз съм птица устрелена; на смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов.” Според изследователи Лора също е заинтригувана от великия поет, но между взаимния им интерес застава първо майката на Лора – Екатерина Каравелова. Тя открито не харесва Яворов и години по-късно ще сподели: “Когато седнахме на трапезата, за пръв път го видях в анфас. Той беше грозен: дебели синкави устни, жълто-зелено лице. “Бялото” в очите му беше жълто. До него бе седнала Лора – тогава 18-19-годишно момиче. Тя току-що разцъфваше и беше много хубава. Когато гледах тия две лица едно до друго, контрастът бе особено голям, във вреда на Яворов.”

Екатерина Каравелова е убедена, че дъщеря й заслужава някой по-добър кандидат. Майката на Лора успява да намери такъв в лицето на д-р Иван Дрянков – млад деец на Демократическата партия и секретар на Търговската камара в Русе, за когото принуждава дъщеря си да се омъжи. Въпреки че Лора силно се противопоставя на идеята за брак, все още силно привлечена от Яворов, майка й надделява. Така Лора и Иван Дрянков си казват заветното “да” през 1907 година. Женитбата не спира Лора и Яворов усилено да си кореспондират. Лора дори отива в Париж да подкрепи Яворов, когато Мина умира. Лора и Дянков се развеждат през юни 1912 година.

Предполага се, че двамата се обясняват в любов един на друг чак на 1 септември 1911 година, когато Яворов посещава Лора в дома й.

Няколко месеца преди да се венчаят, Лора му изпраща от Париж два миниатюрни портрета, на които е написала: “Чакам да ме целунеш.” Пише му също: … ти си пред мене – с твоите тъжни, мечтателни и чисти очи, с твоите нервни и чувствителни ноздри, с твоите разочаровани и многознающи гънки около устата, с рядко запазена детска линия в долната част на овала на лицето, в която, въпреки желанието ти да умреш млад, има още толкова желание да видиш – ти – всичко виделия – и да узнаеш – ти – всичко узналия.”

На 19 септември 1912 година, Яворов и Каравелова се венчават, а само дни след сватбената церемония поетът тръгва да се бие за освобождението на Македония. Именно тези дни, в които са разделени, са най-щастливите от краткия им брак, продължил малко повече от година. Писмата, които си пращат докато са разделени са доказателство за това. Той я нарича “Лоричка”, “мила женице”, пише й, че я “целува хиляда пъти”… Тя му отвръща с “мой Яво”, “мой мили, скъпий, единствений!”, моли за прошка, “задето не умея да те обичам по-хубаво“. Лора с нетърпение чака завръщането на Яворов, обзавела е апартамента им на ул. “Раковски“ 136, а големият й копнеж е да се грижи за него и да му угажда, докато той пише творбите си. Малко след пристигането на поета в София скандалите между него и съпругата му започват.

До онази мрачна смъртоносна нощ.

„Ослепен,

Аз няма да я видя,

оглушен,
Аз няма да я чуя”.

Яворов, след излизането му от болницата, с Тодор Александров в дома на Михаил Кремен.

Следствието започва веднага. Води се от следователя Иван Божилов, който и при Яворов и Лора, и в други следствени дела доказва професионалната си привързаност към търсене на истината. За съжаление лекарите, дали устно първото заключение за раната на Лора, са некомпетентни в съдебната медицина. Ръководейки се от правилото, че входната рана е по-малка от изходната, те заявяват, че е простреляна в гърба. Без да знаят, че при стрелба от упор входната рана е по-голяма. Както е при Лора – стреляйки в гърдите си, тя прави по-голямо отвърстие от раната при излизането на куршума от гърба. На този пръв оглед присъства журналистът Панайот Стойчев от вестник “Утро”. Следователят Божилов го моли да не пише нищо преди аутопсията. Но кой може да спре надушилия скандал журналист – и вестник “Утро” излиза с текст “Убийството на Лора от Яворов”.

При аутопсията истината е установена, явяват се неоспоримите свидетелства излезлият куршум е намерен в роклята на Лора, във входната рана на гърдите са намерени парченца плат. Затова и заключението е, че е стреляно отпред. И това е първото важно доказателство за невинността на поета. Вече набиращата сила обществена клевета опонира – тя обвинява, че заключението е подменено под натиска на Тодор Александров, който бил уж искал втора експертиза. А всъщност тя е първата и единствена, тъй като устното заключение след повърхностен оглед няма нито експертна, нито юридическа стойност.

Още Яворов е в болницата, където току що са го оперирали без упойка, още не знае ще живее ли или не, а вече мнозина негови събратя, приятели и познати са повярвали, че той е убиец. Той търпи лечението си със стоманена воля, понася невероятни болки, а ето че изведнъж рухва под тежестта на жълтата злоба –пресата. Благодарение на пресата повечето софиянци са убедени, че Лора не се е самоубила, а е убита от Яворов.

Макар и вече почти сляп той разчита на приятелите си не само за материална подкрепа (Яворов преживява последните си дни в почти пълна мизерия след като е уволнен от поста си в Народния театър), но и за морална, за да се разсеят обвиненията срещу него, че е убил съпругата си. Членът на ЦК на ВМОРО Тодор Александров е сред най-категоричните защитници на Яворов. Той пише до прокурора Станишев, като го обвинява в мудност и преднамереност във воденото дело, което нито потвърждава, нито отхвърля ширещите се слухове и нанасящи нов удар върху поета. Т. Александров, Владимир Василев, проф. д-р Кр. Кръстев, проф. Александър Балабанов и проф. Боян Пенев – петимата верни и всеотдайни приятели, с каквито малко тогавашни българи са можели да се похвалят, подписват публикуваната във вестник “Утро” статия в защита на невинно оклеветения поет и революционер.

Жестоката кампания, която го довежда до двойно самоубийство, е подклаждана също от литературните ни среди. Обвиненията към Яворов споделят писатели като Стилиян Чилингиров, Ст. Л. Костов, Константин Константинов, братът на Пенчо Славейков – Рачо, Петър Нейков и др.

Загубата на надежда и желание за живот у Яворов личат най-ясно в едно писмо, което поетът изпраща до Асен Златаров: „Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят… Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства – да свърша със себе си… Не, не, ти не разбираш. Аз ти давам дума, че ще посегна на себе си само ако се убедя, че ме чака пълно ослепяване.“

В един мрачен есенен ден на 1914 година из София се разнася страшна вест – Яворов се убил!

Из спомените на Владимир Василев за самоубийството на Яворов, вестник Литературен глас, октомври 1929 година.

Десет – петнайсет дена преди страшната случка, Яворов бе у дома. Приказвахме си добре, и излязохме. На ъгъла на ул. „Витоша“ и „Солунска“ трябваше да се отделим. Вместо „Довиждане“ каза ми с някакъв особен тон „Сбогом“ и ми стисна ръката не като друг път. Веднага ми мина през главата… Качих се на трамвая, обърнах се – видях го гърбом, върви опипвайки с бастона си към квартирата си на ъгъла. Прецених – силите ми не стигат да го спра. Тутакси намерих Боян Пенев. Той отиде. Пред него Яворов признал, че наистина…

Всичките ми усилия след това не помогнаха…

На 16 октомври към 8 часа вечерта брат му Атанас дойде тревожен у дома – Пейо го нямало вкъщи. Съобразих – трябва да е бил у някой добър приятел, дето е закъснял. Но сам не вярвах на обясненията си. Стаята обаче била заключена, каза ми брат му, и ключът вътре. Ясно бе всичко. Нищо, може би е уморен и е задрямал, помъчих се да го успокоя.

Отидохме. Ударих няколко пъти силно на вратата и извиках. Никой не се обажда. Повече от това не мога… Повикахме Боян Пенев, влязохме през другата стая, отмахнахме гардероба, и Пенев отвори вратата. На кушетката Яворов наистина беше задрямал…

Веднага отидохме в дома на Тодор Александров и му съобщихме. Не издаде никакво вълнение. Дали това бе коравата душа на революционера, или може би, той знаеше…“

За да се изяснят причините за трагичния край на поета и за да отхвърлят обществените хули, веднага след смъртта му, приятелите на Яворов предоставят на пресата извадки от неговото завещание и от предсмъртните му писма.

Из завещанието: „Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливият ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор“.

Из писмата: „Най-после аз съм щастлив. Отивам при Лора… Недей намира, че много бързам. Лора все по-настоятелно ме зове, а липсата на средства и неправедния съд ме подтикват… И аз бързам!“

„Ужасно нещо е да изгубиш тоя, когото си обичал. По-добре ти сам да си загинал. И ако бих могъл да избирам между смъртта на Лора и моята, бих предпочел с мене да станеше това нещастие, но тя да остане“.

„Ще се погрижат за погребението ми, вярвам приятелите този и този (назовава имената). А ако и те не сторят това, общината ще прати една гальота. Нали хигиената на града го изисква?”

„… Излекуван, макар сляп, реших да поживея две години, за да напиша, като се съвзема, една книга – некролог за нея и за себе си. Но сега аз трябва да се откажа от това си намерение. Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени… Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществуване и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните.

Моят завет е: Ако има в тая страна пет души, за които знача нещо, да поискат напечатването на всички документи по делото. И нека те бъдат допълнени с показанията на всички, които биха могли да кажат нещо.

А вам, 3-4 приятели, които вярвате в моята невинност, аз казвам: Вие сте прави, кълна се! Инак, нека земята не даде покой на костите ми.“

Едно от последните желания на Пейо Яворов е да бъде погребан в четническите си дрехи: „Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея“.

Десетгодишнината от смъртта на Яворов се отбелязва с голямо раздвижване в литературните среди. Още са живи мнозина от косвените участници в драмата, живи са и почти всички приятели на поета. След един скромен сборник от спомени при 5-годишнината, съвпаднала с най-тежкия момент от националната катастрофа, сега се явява повод за шумна и убедителна манифестация на обич и преклонение пред паметта на големия поет, един вид обществено оправдание за него и пред него.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР