Съединението на България от 6 септември 1885 г. има както своите герои в лицето на Захарий Стоянов, Иван Андонов и Данаил Николаев, така и своите големи губещи.

Името на най-мастития потърпевш е Гаврил Кръстевич (1818-1898).

Надали името му говори нещо на съвременните читатели, но за поколения българи, особено в епохата на Възраждането и първите две десетилетия след Освобождението от турско робство, то е сред най-известните и често споменаваните. При това – с респект и уважение, и по-рядко – с ирония и омраза.

Гаврил Кръстевич

Гандьо Баев (Гаврил Кръстевич) се ражда в благочестиво котленско семейство през 1818 г. Още като ученик в местното училище той прави впечатление като извънредно прилежно и даровито дете. По препоръка на местни котленски първенци той продължава образованието си в Карлово при прочутия Райно Попович. Между учител и ученик се установяват топли и сърдечни отношения, които Кръстевич запазва към своя наставник до края на неговия живот (1858).

След свършването на карловското училище, Кръстевич е за кратко учител в Сливен (1834). Котленският първенец Стойко Стойков Попови – бащата на Георги Раковски, го свързва с най-влиятелния котленец и българин по това време – знаменитият сановник на турска служба княз Стефан Богориди, чрез когото Гаврил Кръстевич попада в Цариград през март 1835 г. Благодарение на своето ученолюбие, прилежание и упоритост той много бързо става любимец на княз Богориди, с чиято финансова помощ учи във Великата народна школа в Куручешме (1837-1838), а след това завършва и право в Париж през 1843 г.

Завръщайки се в Цариград, Кръстевич работи като секретар на княз Стефан Богориди. Бидейки негов пълномощник, той се изявява като талантлив администратор и управител на гръцкия остров Самос от 5 май 1845 г. до 12 април 1850 г.

Следвайки повелите и стъпките на своя покровител, Кръстевич се утвърждава като уважаван и ерудиран висш чиновник в османската администрация. Назначен през 1851 г. за член на търговското съдилище в Цариград и за преподавател по търговско право в новооткритото от правителството юридическо училище, той бързо напредва в кариерата и става член на Върховния съд на Османската империя.

Оттук нататък на Кръстевич вече се гледа като на доверено и лоялно лице на султанската власт. Затова не се учудваме, че именно той е натоварен през късната есен на 1850 г. с разрешаване на имотен спор между Хилендарския и Ивирския манастир в Света гора, покрай който успява да спаси от заточение знаменития водач на борбата ни за църковна независимост Иларион Макариополски!

Гаврил Кръстевич развива разнообразна и значима народополезна дейност. Ангажиментите му като висш магистрат на империята не му пречат да отделя време и за книжовна дейност и да редактира през 1859 г. прочутото списание “Български книжици“. С рядка изследователска страст и подкрепен от обилен документален и фактологически материал той пише прочутите си студии “Писма за някои си мъчности на българското правописание“ (1844) и “Кратко изследование на българската древност“ (1858), първообраз на знаменитата му “История Българска“, чиято първа част излиза през 1869 г. и в която той пръв застъпва тезата за хунорския произход на българите, защитавана по-късно от Димитър Съсълов в “Пътят на България“ (1936) и станала напоследък отново актуална с усилията на проф. Георги Бакалов.

Ферманът от 1870 година, с който е учредена Българската екзархия

За съжаление вторият и трети том на този негов капитален труд, които е трябвало да обхващат времето до 1041 г. от н.е. (въстанието на Петър Делян срещу византийските поробители), така и остават недообработени и неиздадени.

Гаврил Кръстевич има огромна заслуга за султанския ферман от 28 февруари 1870 г., с който се учредява и признава от османското правителство независимата българска църква. Неговата правна грамотност, познаването на църковната и политическата история на Балканите и влиянието, с което е разполагал по високите етажи на властта в Цариград, са достатъчни за издаването на прочутия ферман на Абдул Азис, в чието написване и той самият взема дейно участие. Нещо повече – Кръстевич е душата на Народния църковен събор (23 февруари – 24 юли 1871 г.), който начертава основните правила и начала за нормалното функциониране на независимата ни църква.

През същата 1871 г. Гаврил Кръстевич издава знаменитото си “Възражение“ срещу претенциите на гръцката патриаршия за решаването на гръцко-българската духовна разпра, като в 8 точки логически обосновано, подпомогнат с богат доказателствен материал, жарко и темпераментно защитава българската кауза.

Гаврил Кръстевич е уникално явление в нашата история. Убеден патриот, той работи в защита на една несъстоятелна кауза – просперитета на Османската империя. Еволюционалист и консерватор като своя патрон Стефан Богориди, той защитава националните ни интереси по пътя на компромиса и диалога с официалната власт. На два пъти неговите похвални огромни усилия завършват с неуспех. Първият път е по време на църковната ни борба, която накрая води до схизмата, обявена от цариградската патриаршия на 16 септември 1872 г. Вторият път катастрофата е пълна, когато е изпратен от официалните турски власти за главен секретар и директор на вътрешните работи при княз Алеко Богориди (1879-1884) и за генерал-губернатор на Източна Румелия (1884-1885).

Първият Директорат на Източна Румелия, Пловдив, 1879. Седнали: 1. Йоаким Груев, директор на народното просвещение и вероизповеданията, 2. Гаврил Кръстевич, главен секретар и директор на вътрешните дела, 3. Александър Богориди, генерал-губернатор, 4. генерал Виктор Виталис, началник на милицията и жандармерията, 5. Тодор Кесяков, директор на правосъдието, Прави: 1. подпоручик Наум Никушев, адютант на губернатора, 2. д-р Адолф Шмит, директор на финансите, 3. Георги Вълкович, директор на земеделието търговията и общите сгради 4. подпоручик Тодор Стоев, адютант на губернатора.

За управленските му качества и усилия през тези 6 години са написани и суперлативи – Михаил Маджаров, и унищожителни критики – Захарий Стоянов. Вярно е, че през 1879-1885 г. Източна Румелия се развива по-плавно, без тежки вътрешни сътресения и по традиционно демократичния (дирижиран) път на развитие, така както са го разбирали русофилите-лъжесъединисти в Южна България. Но е истина и другото, че – рано или късно – изкуственото образование Източна Румелия е трябвало да изчезне и да бъде погълнато насилствено от Северна България, тъй като в противен случай рискувахме завинаги да загубим не само Македония и Беломорска Тракия, но и Южна България.

Това, разбира се, е било непонятно за Кръстевич. Той е трябвало съвестно и в рамките на закона да изпълнява функциите си на висш турски представител, докато революцията на 6 септември 1885 г. не го изхвърля не само от пловдивския конак, но и от голямата политика. Този път завинаги.

В интерес на истината той е знаел за готвения преврат. Можел е да упражни насилие, но за негова чест, не си оцапва ръцете с кръв.

На 18 септември 1885 г. в София пред своите съмишленици и приятели Марко Балабаанов и Димитър Гешов той прави горчива, но и точна равносметка на румелийската си авантюра:

„Аз знаях какво се вършеше за това съединение и с време аз можех да взема таквиз мерки, на каквито ми даваше право законът, но предвид на всички злини, които можеха да сполетят поверената ми област, аз се престорих, че не виждах и не слушах. Аз знаех и ценях общонародното желание за присъединението към българското княжество. Като българин аз съчувствувах, но по моето положение аз не можех да ида по-нататък от съчувствието. Във всеки случай делото беше народно и аз всичко забравям и всичко прощавам за това, което се извърши и спрямо моята личност; но едно нещо не мога да забравя, не мога да простя на нашите българи, а то е, дето ме качиха на един файтон с една облечена в хъшовско облекло мома (Делка, бъдещата съпруга на Продан Тишков Проданов – Чардафон Великий, героят от село Голямо Конаре – б.м., Б.Г.) и с гола сабля на ръка и ме разведоха така низ града (Пловдив – б.м., Б.Г.) за присмех и подигравка.“

На 21 септември 1885 г. Кръстевич е изпратен благополучно за Цариград, където е приет от турския султан на 7 октомври. Това е и краят на бляскавата политическа кариера на дипломата, юриста и държавника, работил с българска упоритост и умение за възхода на една пропадаща империя, чиято жертва става и самият той.

Файтона, на който е натоварен губернатора Гаврил Кръстевич при извършването на Съединението

На 16 ноември 1898 г. 80-годишният Кръстевич умира в цариградското предградие Ортакьой. Неговите политически приятели – народняците на Константин Стоилов, които са на власт в София, решават на заседанието на 9 ОНС на 18 ноември 1898 г. „да се положи един венец на гроба на покойния от страна на Народното Събрание.“ След това всички народни представители стават на крака и по заръка на председателстващия Христо Иванов произнасят: „Вечна му памет. Бог да го прости!“

Така, посмъртно, Гаврил Кръстевич дочаква своята обществена реабилитация в любимата му България.

Автор:Борислав Гърдев

Ако вярвате в каузата ни за достъпно и увлекателно представяне на българската история, ще се радваме да ни подкрепите чрез изпращане на дарителски SMS на номер 17777 с текст DMS BGHISTORY или като закупите образователен продукт от електронния ни магазин. Благодарим ви!

Хареса ли ви статията?

Гаврил Кръстевич – един незаслужено забравен българин
4.85 от общо 13 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!
СПОДЕЛИ
Предишна статияРепортажите на Макгахан за зверствата по време на Априлското въстание
Следваща статия5 факта за Одринската епопея (влог)
Българска история
От създаването си до днес „Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ. Нашата мисия е да достигнем до всички, които проявяват интерес към науката, а с приоритет е подрастващото поколение.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР