Априлското въстание е изпълнено с редица кървави и героични сражения, както и с изключителни личности, отдали живота си изцяло на борбата за национално освобождение. Със сигурност един от най-запомнящите се моменти от тези така романтични и трагични времена е битката при Дряновския манастир „Св. Архангел Михаил“ . Тя противопоставя един срещу друг четата, предвождана от поп Харитон и Бачо Киро, с редовна османска войска и башибозуци, като продължителността на епопеята е впечатляваща – цели девет дни.

Бачо Киро

Преди да се отдели заслуженото внимание на самата битка е редно да се направи кратък очерк на предхождащите я събития. С пристигането на „Кървавото писмо” в Горна Оряховица започва усилена работа по избухване на въстание и в този район. Не бива да ни изненадва, че подготовката не минава без препятствия, причинени от предателства – османската власт се мобилизира и започва да арестува отделни дейци, възползвайки се от факта, че е сравнително добре осведомена за цялото дело в региона.

Вследствие на действията на врага, председателят на горнооряховския комитет Панов изпраща пратеник до Стефан Стамболов (апостол на Търновско), за да го извести за тревожната активизация на властта. Апостолът заповядва местните дейци да се съберат и да обявят въстанието.

Първото събрание в дома на баба Пантелеица се оказва неуспешно заради предателство – къщата е блокирана от заптиетата, но след кратка престрелка българските юнаци се измъкват. В следващите няколко дни те са заловени и така властта блокира центъра на региона Горна Оряховица. Незасегнати от предателството остават селата около Мусина, Габрово и Севлиево и именно там е надеждата за спасение на околието. Поп Харитон Халачев определя датата и сборния пункт – 28 април в село Мусина.

Над 100 души тръгват от Бяла черква (тогава село Горни Турчета) с техния любим учител Киро Занев, наричан от всички Бачо Киро. На определеното място те се срещат с дружините от Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Ветренци и бройката им нараства до почти 200 души. Избрано е ръководство на четата в състав: войвода поп Харитон, военен командир Петър Н. Пармаков, знаменосец – Димитър Ат. Русчуклийчето, съветници – Бачо Киро Петров, Тодор Лефтеров, учител в Михалци и др.

Важно е да се отбележи, че по-голяма част от четниците са семейни и грамотни хора – знаят какво правят и имат какво да губят. Въпреки тежките условия, те тръгват, защото „нали е за свобода българска, юнакът трябва всичко да търпи“ (из спомени на Бачо Киро). Тук трябва да се отбележи една от първите им грешки – обзети от емоция, четниците се придвижват твърде бавно и нехайно. Още на 29 април османската власт изпраща срещу тях войска и башибозук от Търново и Дряново, за да ги обградят.

Привечер въстаниците пристигат в Дряновския манастир. По това време той вече си е спечелил славата на средище на бунтовни дейци – на 3 май 1871 година Васил Левски и Матей Преображенски основават там революционен комитет, а при подготовката на Априлското въстание в обителта са складирани големи количества храна и оръжия. По план четата водена от поп Харитон е трябвало само да се отбие през манастира и да продължи по пътеката към Габрово, за да се обедини с дружината на Цанко Дюстабанов. В това време обаче юнаците изненадващо са обградени от врага и бързо заемат защитна позиция, укривайки сезад манастирските стени.

Дряновски манатир

Избран е и човек, който да отиде до Дряново и да доведе тамошните въстаници, но ситуацията в града не е много по-различна – той е обкръжен от войска и башибозуци, което на практика не позволява на местните дейци да помогнат на съратниците си в манастира. По заповед на Фазлъ паша в града са обесени двама от заловените въстаници, което допълнително сплашва населението.

Въпреки че четата отстъпва по численост и качество на оръжието, това, което крепи юнаците в тези тежки моменти е надеждата, че скоро ще бъдат подкрепени от други вдигнали се на бунт българи. Смели и добре организирани, те почти не понасят загуби през първите три дни и успешно успяват да отблъснат набезите на противника.

Четвъртият ден – втори май, започва учудващо спокойно и дори някои от четниците успяват да отдадат почит към Св. княз Борис I Михаил по случай годишнината от смъртта му. След това обаче настъпва повратният момент – младият горнооряховски четник Тодор Генчев влиза в игуменската стая, където поп Харитон и поп Гавраил правели фишеци, опитва да скрие цигарата си от уважение към войводата, но я изтърва на пода и възпламенява барута. Зловещият тътен смутил всички, а поп Харитон изгубва зрението си. През нощта на трети май игуменът Пахомий успява да се измъкне от манастира. Той отива в Дряново в опит да спаси светата обител. Към въстаниците е отправено предложение да се предадат. В крайна сметка споразумение не се постига.

Постепенно увереността у четниците започва да намалява. Под непрестанни- те атаки на османците, оградата и покривът на манастира са разрушени, а помощ така и не пристига. Бягството на Пахомий и осакатяването на главния войвода също допринасят за падането на бойния дух. Всичко това, съчетано с факта, че увеличаващите се турски части започват да обстрелват кладенеца в двора, за да прекъснат достъпа до вода на укрепилите се вътре българи, предопределят крайния изход. Осмият ден се оказва решителният – от Шумен пристига Фазлъ паша, докарани са и два крупови топа.

Военачалникът опитва да накара въстаниците да се предадат. Първо заставя дряновските чорбаджии да им напишат писмо, а на следващия ден и самият той изпраща такова. Отговорът на четниците е изключително впечатляващ и красноречиво показва колко интелигентни и осъзнати са били те. Ето как завършва той:

„Народът иска своите правдини и е решил да ги спечели, ако ще би със смърт. Ние сме се повдигнали не против мирното население. Не, ние иска- ме от правителството да ни признае правата като народ и докато не стaне това, живи няма да се предадем в мъчителските ви ръце – ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъдете отговорни пред Европа за вашите тиранства.”

Поп Харитон

Малко по-късно османците предприемат нова мощна атака. Докарани са още топове, с които започват да рушат манастира, в който за нещастие пламва и пожар. Четниците взимат решение да избягат от обителта, тъй като виждат, че не е възможно да удържат още дълго. Разделят се на групи от по 10-20 души и тръгват в различни посоки, за да се спасят. По-голяма част от въстаниците, включително ръководителите, намират смъртта си. Ослепелият войвода поп Харитон умира на 7 май 1876 година в манастира, борейки се докрай. Бачо Киро успява да се измъкне и да се върне в Бяла черква, но е предаден, осъден на смърт и обесен в Търново. Тодор Лефтеров пък е съсечен пред самия Фазлъ паша. Оцеляват само 47 от четниците, за да разкажат за героизма на техните съратници, за да предадат българската юнашка воля на следващите поколения и за да изживеят последните си години в свободна България.

Историята на тази малка чета, съставена само от бележити личности, е отличен източник на вдъхновение и си заслужава да бъде запомнена и разказвана.

Автор: Ники Карагьозов 

1 коментар

  1. За мен е много значимо всичко свързано с нашата история , но специално към тази битка имам особено отношение, тъй като в нея е участвал моят прапрадядо от село Михалци. Той е един от малцината оцелели.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР