Княгиня Евдокия (Евдокия Аугуста Филипина Клементина Мария), родена на 17 януари 1898 г, е дъщеря на цар Фердинанд I и княгиня Мария Луиза.

Иван Иванов Багрянов е роден на 29 октомври 1891 в гр. Разград. Завършва Военното училище в София и участва в Балканските войни.

Багрянов става адютант на цар Фердинанд случайно, след като отправя остра забележка към царя на погребението на свой приятел. Царят го кани в двореца, където му предлага службата. След като заживява в двореца, адютантът, който е с няколко години по-голям от царските деца Борис, Кирил, Евдокия и Надежда, се сприятелява бързо с тях. На него Фердинанд поверява обучението по артилерийска подготовка на князете Борис и Кирил.

Когато Багрянов влиза в двореца, 17-годишната по това време княгиня Евдокия се влюбва в него. Багрянов също не е безразличен към нея и любовта между тях пламва. Чувствата са искрени и от двете страни. Според придворния съветник Павел Груев княгинята е била съвършена жена, романтична, мечтателна, с много близък допир до народа. Била е само на една година, когато майка ѝ княгиня Мария-Луиза умира.

Княгиня Евдокия е талантлива художничка и меценатка. Оставила е около 1000 акварелни картини, които днес се намират в Националната художествена галерия и в частни колекции. Направила е илюстрации на книгите „Илиада“, „Одисея“ и „Енеида“. Сама е проектирала и изработвала бойни знамена за български дивизии и полкове.
Интересувала се е също от политика. Това е темата на Багрянов, чиято съдба ще се свърже с българската политика в следващите 30 години.

„Евксиноград“ – акварел на княгиня Евдокия

Чувствата на двамата млади са подложени на изпитание за пръв път малко след като те се влюбват. През 1916 г. Багрянов е изпратен на фронта на Първата световна война. Заради смелостта и военния си талант, той се връща оттам с 8 български и чужди ордени и медали. Евдокия обаче вече е заминала в изгнание заедно с баща си, който през 1918 г. е принуден да абдикира и да заживее в Германия. В София вече царува приятелят на Багрянов Борис III.

През 1922 година министър-председателят Александър Стамболийски разрешава на княгиня Евдокия да се върне в България, защото брат ѝ цар Борис III е много самотен. До 1930 година, когато брат й се жени за савойската принцеса Джована, получила българското име царица Йоана, княгиня Евдокия е първата дама на България.

С течение на времето Борис започва да придобива влияние в политиката и да печели симпатиите дори на буйния и невъздържан Стамболийски. Самият Багрянов пък започва да симпатизира на управляващата партия БЗНС. Завръщането на Евдокия в двореца подпалва отново любовта ѝ с Багрянов. Двамата са щастливи, защото времето, в което не са били заедно, е затвърдило чувствата им и ги е направило още по-силни.

Малко след завръщането на Евдокия двамата с Багрянов решават да встъпят в брак.
Пречка за брака между Багрянов и Евдокия се оказва цар Фердинанд. Щом разбира за намеренията на дъщеря си, той не може да се побере в кожата си от яд. Изпраща телеграма след телеграма, като заявява, че няма да даде дъщеря си на „един български цървулан“ и че няма как правнучка на френския крал Луи-Филип да се омъжи за простосмъртен. В края на тирадата си той казва на Евдокия, че ако за нея няма кандидати от царско потекло, по-добре да си остане стара мома.

По-късно Багрянов разбира, че Борис в тесен кръг го нарича Ивайло. Гордостта и самолюбието на гордия офицер са дълбоко засегнати – майстор на саркастичните прякори, Борис е избрал за него името на т.нар. „селски цар“. Започват припадъците на Евдокия.

Раздялата ѝ с Багрянов съвпада с Деветоюнския преврат срещу Александър Стамболийски. След него премиерът губи главата си, а Багрянов, за когото превратаджиите знаят, че симпатизира на БЗНС, е помолен да напусне двореца.

Нещастен от развоя на събитията, той заминава за Виена. Там обаче не се задържа за дълго и се прибира в семейния чифлик. За да преодолее любовната мъка, се жени. Малко след това обаче се развежда. После се жени отново. Ражда му се син.

Той превръща фермата си край Разград в образцово стопанство от Толостоев тип. Работниците му го обичат. В чифлика чести гости са техни височества, особено Кирил, който цени всичко произведено там. С цар Борис III често ходят на лов, царица Йоана с децата също обича това място. Чифликът е толкова добре замислен и работещ, че по-късно, след национализацията, става прословутата представителна резиденция „Воден” – гордостта на Живков.

Преди края на Втората световна война княгиня Евдокия си построява собствена къща в София в квартал Изгрев, квартала на Бялото братство на Петър Дънов. Въпреки че има познанства със средите на това философско учение, княгинята никога не е принадлежала към него. Нейното име не фигурира в официалните списъци на членовете на Бялото братство.

Подсъдимият Иван Багрянов (в лице) с адвокат Христо Орашаков в съдебната зала пред Народния съд.

Именно благодарение на Евдокия през юни 1944 година Иван Багрянов се връща активно във властта като оглавява ново правителство с цел да се търси примирие с Великобритания и САЩ. Той се старае да балансира – повишава цените на земеделските продукти, закрива Дирекцията на пропагандата като готви освобождаване на осъдените по ЗЗД и интернираните. На 3 август жандармерията, която воюва с партизаните е премахната, готви се и закон за амнистия.

Багрянов ясно заявява намерението си за скъсване с Германия и изтеглянето на нашите войски от Македония. Всичко това обаче, не се взима под внимание, когато на 20 декември той е изпратен пред така нар. „Народен съд“. 40 дни по-късно Багрянов е разстрелян заедно с тримата регенти, 8 царски съветници, 22-ма министри, 67 депутати и 47 генерали и висши офицери.

Евдокия също е задържана: съветското правителство е поръчало спешно изготвяне на обвинение, доказващо вината ѝ, в условие на секретност, без да се привлича вниманието на чуждите медии. В студената си килия тя престоява месеци наред, подложена на разпити и унижение – „от минус три до плюс 8 градуса“, ще напише тя в календарче, подобно на детското ѝ, където красиво е рисувала облачета, капки дъжд, или най-вече слънце, когато е предполагала, че навън денят е слънчев.

Не доказват вината ѝ. На делото пред Народния съд ѝ задават също така въпроса дали е последователка на учението на Петър Дънов, на което тя отговаря така:

„Не съм дъновистка. Вярваща и искрена католичка съм. Нямам нужда от една секта, когато моята религия ми дава необходимото за живота ми, духовна и морална опора.
Вярно е, че съм минавала на разходка през техния квартал, особено през първата година. Градината ми не беше планирана, в Борисовата гора ме беше страх да ходя сама, отивах по пътеката косо през тяхната махала и слизах оттам край гората до фурнирната фабрика- тухларница обратно у мен. Никога не съм видяла отблизо или говорила с Дънов, нито ходила на беседи. Веднъж на един концерт в зала „България” г-жа Петрова ми го посочи като куриоз в публиката.”

Тя е една от малкото освободени от Народния съд. Малко преди да напусне завинаги България подарява на Етнографския музей в София своята колекция от народни носии, шевици и накити.

През 1946 година е изгонена с оцелелите членове от царското семейство, а 8 години по-късно се нанася в санаториум близо до Боденското езеро, където живее до смъртта си през 1985 година. Княгиня Евдокия живее там изключително скромно, в почти монашески условия. Тъгува за България. Споделя пред своите приятели, че дори въздухът на Родината ѝ се различава от този в чужбина.

1 коментар

  1. Много хубав материал и благодаря за него на г-жа Сократова. За първи път чувам за тази доста любопитна и определено наситена с драматизъм, но и с много любов история. Жалко, че така са се разминали в живота г-н Багрянов и княгиня Евдокия, мир на душите им. Навярно, ако бяха направили семейство, техните наследници днес щяха да са едни от най-изявените ни личности, ако разбира се т.нар. Народен съд ги бе помилвал, както е станало с нея. Тъжно ми е, че така се е стекъл животът им и че голямата им любов остава нереализирана в пълнота, но съм сигурен, че горе, на небето, те са заедно и няма сила, която да ги раздели.

    Имам само една малка забележка към съдържанието на статията – според мен е доста необичаен изразът „губи главата си“ за г-н Стамболийски, мир на душата му. По-точно би било да се каже, че е убит след покушение над него.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР