България по времето на Борис I и покръстване на българите

цар борис

Свети княз Борис-Михаил

През 852 година на българския престол се възкачил синът на хан Пресиян – Борис. Новият български владетел поел властта в един динамичен за Европа период – а именно, средата на IX век. Териториалното разширение от първата половина на това столетие утвърдило България като един от основните фактори в политическия живот в Централна и Югоизточна Европа. Това не позволило на Борис да остане безучастен към всичко, което се случва на континента. Отношенията между Рим и Константинопол се изостряли като към първия църковно-политически център естествено гравитирало силното тогава Немско кралство на Людовик Немски. Причините за този конфликт били многобройни, но една от основните била спора между двата центъра на християнството в Европа кой да покръсти християните от средния Дунав, по-голямата част от които били обединени от държавaта на княз Ростислав – Великоморавия.

Първите външнополитически ходове на хан Борис били да се сближи с Немското кралство. Само година по-късно през 853 г, хан Борис коренно променил политиката си като заел страната на Великоморавия при конфликта й с Немското кралство. Людовик Немски също не останал без съюзник и използвал влиянието си сред хърватите за да ги накара да воюват на негова страна. В крайна сметка, великоморавските и български войски били разбити.

княз борис

Печат с лика на княз Борис

Южната граница на България също не билa спокойна като през 855 година Византия я нападнала. Българската държава загубила в резултат на неуспешната за нея война Загоре, Пловдив и част от черноморските области. Освен това тя влязла и в конфликт със Сърбия, като точната хронология остава все още неуточнена.Така или иначе изходът от сблъсъка е добре известен. Въпреки, че хан Борис не подценил съперника и изпратил канартикина Расате българските войски били разбити, а престолонаследникът пленен. При последвалите мирни преговори между хан Борис и княз Мутимир, България успяла да откупи Расате и дванадесетте велики боили и освен това се договорила да няма промени в границите.

В тази сложна външнополитическа обстановка, хан Борис ясно осъзнал нуждата от приемането на християнството. Така през 862 и 863 година, той засилил контактите си с Немското кралство, като изразил готовност да приеме християнството от Западната църква. Това обаче било абсолютно неприемливо за Византия и именно затова през есента на 863 година империята обявила война на България. До сериозен военен конфликт обаче не се стигнало, тъй като българската държава се намирала в много трудна ситуация – годината била изключително тежка, гладът се бил възцарил сред българите, а освен всичко друго тежко земетресение разтърсило страната, непосредствено преди атаката на Византия. Всички тези причини принудили хан Борис да поиска примирие. В Константинопол била изпратена делегация, която да преговаря по условията  и така в края на 863 година България и империята подписали мирен договор, останал в историята като „Дълбок мир”. Макар и победителка, Византия не поискала териториални придобивки и дори върнала на България земи в Тракия. Според някои изследователи това била областта Загоре и град Филипопол, а според други България получила територии в Албания. Отстъпчивостта на империята била продиктувана от силното желание на василевса България да бъде покръстена от Византия и да разтрогне съюза си с Немското кралство. Борис се съгласил и актът на покръстването започнал веднага (864 година). Ханът приел титлата княз, като по този начин той целял да скъса с езическата традиция. Освен с новата титла, Борис бил кръстен и с името Михаил, в чест на византийския император Михаил III, който бил негов кръстник. Така, под зоркия поглед на княз Борис-Михаил, през 864 година започнало масовото покръстване на българите.

покръстване

Покръстването на хан Борис

Започналото приобщаване на българите към европейската и християнска цивилизация било неизбежно и княз Борис знаел много добре това. Сама по себе си българската държава била феномен за Европа, тъй като тя е единственото езическо политическо образование, оцеляло над два века без да приеме официално християнството. Политическата обстановка в Европа обаче коренно се променила през новото столетие, като България вече не трябвало да воюва и подписва договори  само с Византия, а и с редица други държави на северозапад, всичките, от които приели християнството. Всички мирни споразумения тогава се сключвали с размяната на взаимни клетви, но нима един християнин би повярвал на дума, дадена от езичник? Освен това, въпреки силата на България и голямата й територия, европейските владетели гледали на нея с недоверие, точно заради чуждата вяра, изповядвана в страната. Освен това създадената култура в Европа била вече християнска и безспорно била на значително по-високо ниво. Всичко това показвало, че ако България искала да се превърне в един  равноправен партньор на другите европейски държави и да избегне опасността от изолация, породена от езическата вяра, трябвало час по-скоро да приеме християснтвото. Друга много важна причина за приемането на новата религия било ролята на християнството като обединяващ фактор за двата основни етноса, населяващи България – българи и славяни.Освен всичко друго християнството вече имало своите традиции на Балканския полуостров, като още преди идването на славяните и прабългарите по-голямата част от населението на полуострова било християнизирано.  Освен всичко друго в новата религия княз Борис виждал и засилване на собствената си власт над поданиците, тъй като християнската вяра е монотеистична и според нея всяка власт е дадена от бога и властта на владетеля е еманация на божествената воля и не може да бъде оспорвана от земна сила. По този начин българския владетел си гарантирал властта и изключвал възможността да бъде свален от престола заради вярата в орендата.

паметник плиска

Паметник на княз Борис в Плиска

Въпреки многобройните причини, налагащи България да приеме християнството час по-скоро, те били разбрани единствено от княз Борис. Не малка част от управляващия елит обаче виждал в християнизацията на България бъдещи проблеми за страната си. Много боляри смятали, че приемането на християнството ще доведе до голямо византийско влияние в страната, което с течение на времето ще се засилва и така ще се стигне до постепенна асимилация на българите. Освен това прабългарските боили съзнавали, че с приемането на новата религия, те ще загубят лидерските си позиции в държавата спрямо славяните. Не на последно място за тях било истинско предателство владетелят им да реши да приеме нова религия, изкоренявайки вековните традиции на дедите си. Именно заради това през 864 година боили от 10-те комитата на държавата се вдигнали на бунт, искащи незабавно прекратяване на християнизацията на България и връщане към старата религия. Българският владетел обаче действал безкомпромисно и избил всичките вдигнали се боляри, като освен тях наказани били и семействата им. Общо жертва на бунта станали 52 болярски рода, като по-късно Борис признал, че жестокостта, която проявил измъчвала съвестта му и той намирал успокоение само сред усърдни молитви.

фотий

Патриарх Фотий

Въпреки, че се разправил с болярите си по този безкомпромисен начин княз Борис знаел, че те били прави за някои неща. Ако той се съгласил да покръсти българите и след това да не поиска самостоятелност на църквата опасността от асимилация на народа му нараствала значително. Именно затова княз Борис се обърнал към патриарх Фотий с искане България да получи самостоятелна църква. Вместо отговор на запитването си обаче владетелят получил писмо, в което било писано по всички други теми, но не и по въпроса за независимостта на българската църква. Княз Борис разбрал добре дипломатическия отказ на патриарха и решил да се обърне към Рим и папа Николай I . Така през 866 година в Рим пристигнало българско пратеничество, водено от Борисовия родственик Петър и болярите Мартин и Йоан. Общо кореспондецията между Светия престол и България се осъществила от три пратеничества като в крайна сметка не откликнал на българското желание за автокефална църква.

Виждайки сближаването между княза и папата василевсът бил готов да направи компромис относно българския църковен въпрос. Това се случило на Осмия вселенски събор през 869-870 година. Българската църква получила статут на архиепископия, а за първи архиепископ бил назначен гръка Йосиф. През 879-880 година автономията на българската църква била разширена, като епископите се назначавали лично от княз Борис. Налагането на християнството коренно променило обществения път на развитие на държавата. Новата религия ускорила процеса на сливане на праблгари и славяни и изграждане на българска средновековна народност. След покръстването авторитета на държавата се издигнал и тя била приета като равноправен партньор. Приемането на християнството представлява както крачка напред към заздравяване властта на владетеля, така и по отношение на културното развитие на българите. Християнизаторската политика на княз Борис I била застъпена и чрез въвеждане на византийски законници в България, но най-вече  чрез славянската азбука и писменост. Успешната политика в тази област на княза била продължена и затвърдена от сина му Симеон.

Хареса ли ви статията ни? Защо не я споделите?
Share on FacebookShare on Google+Share on RedditTweet about this on TwitterShare on LinkedInEmail this to someoneShare on TumblrShare on StumbleUpon