Битката при Лозенград – горчивата изненада, поднесена от българите

 Часът е 00:00, а датата- 18 октомври 1912 година*. Негово Величество цар Фердинанд I издава височайша заповед по действащата армия:

След като се изчерпаха всичките мирни средства, за да се подобри, доколкото е възможно, животът на тези мъченици – наши братя по кръв и вяра, ние, верни изразители на народните тежнения, не можем да останем безучастни към воплите им и подмогнати от нашия възлюбен народ, заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво.

61017603   С тези думи на държавния глава България влиза във война с Османската империя. Дългоочакваната новина раздвижва струпаните по границата войски, които нямат търпение да тръгнат към своите военни подвизи. Под звуците на „Шуми Марица“ и „Ний ще победим“ храбрият български войник се втурва към търсенето на свобода за своите поробени братя и сестри.

   Първото голямо сражение от Балканската война се свързва с боевете край Лозенград. Сраженията край града са предвидени от българското командване още в самото начало на конфликта. То цели да разгроми частите на Източната турска армия. По план настъпателната акция трябва да се ръководи от две български армии – I-ва и II-ра. На 20 октомври 1912 година е издадена директива No 2, която изисква 2-ра армия да укрепи заетите си позиции, а 1-ва армия да наблюдава от изток Одринската крепост и да прикрива движението на 3-та армия, която има задачата да достигне линията Татарлар-Каръмза.

   Тук за първи път си проличава геният на българското командване, тъй като действията на армиите ни, определени от въпросната директива, се оказват изненада за командващия Назъм паша. Първоначално той и турското главно командване като цяло, считат, че Българската армия ще настъпи по долините на Арда и Марица, тъй като източно от Лозенград теренът не позволява преминаването на цели армии. Едва на 19 октомври се разбира, че многобройни български войски ще настъпват източно от Тунджа, заплашвайки да отрежат пътя за отстъпление на турската армия към Цариград. Той заповядва внезапно настъпление от линията Лозенград – Одрин, тъй като не е допускал, че „несъществуваща“ до момента 3-та армия ще се яви зад левия флаг на неговата армия. Двете воюващи войски се движат една срещу друга, решени да се сблъскат фронтално и ожесточено в името на тази важна първа победа.

lozengrad3

   На 22 октомври българската армия е заела определените според военнооперативния план позиции за настъпление. Частите на 1-ва армия достигат Акбунар-Ташлъ Муселим, а на 2-ра - Баш тепе-Фикел. В това време турските армии получават заповед за всеобщо настъпление. Назим паша вдъхва кураж на войниците, като им заръчва:

Не забравяйте да вземете със себе си своите парадни униформи, тъй като ще имате нужда от тях, за да дефилирате из улиците на София.

   Българското командване не е толкова уверено в позициите си. В 3 часа посред нощ генерал Иван Фичев събужда генерал Радко Димитриев, за да му предаде инструкцията:

Преди да предприемете атаката на Лозенград, проучете състоянието на крепостта и нейното въоръжение; в никакъв случай да не предприемете една несигурна военна операция.

Генерал Радко Димитриев

Генерал Радко Димитриев

   Макар да не са уверени в победата си, генералите ни имат изготвен план за сраженията. На 22 октомври частите ни трябва да овладеят линията Куюпгяур – Петра – Кадъкьой и да я удържат и на 23 октомври. През нощта на 23 срещу 24 октомври армията трябва да настъпи към укрепената позиция на противника. На 24 октомври се предвижда комбинирана артилерийска и пехотна атака, а може би и щурм. Това би следвало да означава, че според българското командване Лозенград трябва да се овладее за много кратко време, като търсената цел е отрязване на пътя за противниково отстъпление към Бунархисар или Одрин.

   Идва и заветният час. Поради липсата на добри разузнавателни сведения и от двете страни двете воюващи армии се изправят една срещу друга при селата Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра и Раклица. Дори без излишен патос трябва да проумеем колко важен и съдбоносен е бил този момент за българските войници. Повече от пет века те чакат този ден. Обладани от силния си ентуасиазъм, поради освободителната си мисия, българските войници се хвърлят в атаки „на нож“. По цялата линия врагът е спрян и отхвърлен назад, но все пак победата е още далеч.

   Пламналите боеве край Лозенград предоставят ценната възможност да не се атакуват пряко неговите укрепления, което е изключителен плюс за Българската армия поради липсата на тежка артилерия. Всъщност тук е моментът да уточним какво е съотношението на силите. То възлиза на 153 000 българи или 113 пехотни дружини срещу 152 000 турци или 153 пехотни табора, в кавалерия- 24 български ескадрона срещу 43 турски ескадрона, в артилерия- 360 български срещу 336 турски оръдия. Съотношението в картечници за подкрепа на пехотата е 124 български срещу 132 турски. Турското командване разполага и с резерв от 40 хиляди войници, разположени в сравнителна близост до фронтовата линия, а българите не разполагат с резерви.

лозенград-картина2   На 23 октомври на бойната сцена  излиза „несъществуващата доскоро“ 3-та армия, която трябва да се утвърди на близките до Лозенградската крепост позиции, от които да я атакува. Още в зори бойните действия започват с пълна сила. В 11 часа, когато боевете достигат своята връхна точка, изпратен от генерал Назлъмов офицер долага на генерал Радко Димитриев (командващ 3-та армия), че при Селиолу и Гечкенли между 1-ва и 3-та армия се е врязала цяла вражеска армия, застрашаваща техния тил. Поради това се взима решение да се настъпи смело и дръзко към Лозенград, след което самата вражеска армия ще се намери в неизгодно положение. Отделената от главната армия, 1-ва Софийска бригада с подкрепата на 2-ра Преславска бригада спира настъплението на неочакваната до момента противникова дивизия край село Гердели. Поради извънредната ситуация Димитриев лично оглавява една дружина от 15-ти Ломски полк. Така връзката между двете отделни армии е възстановена.

   В тези преломни часове възникват и първите проблеми в плановете на българското командване. След превземането на Каракол от 1-ва бригада на 5-та Дунавска дивизия, пътят за настъпление е значително по-чист. 2-ра бригада обаче е спряна от нейния командир полковник Венко Софрониев на около три километра от 3-та бригада. Ако бригадата на Софрониев беше получила заповед да продължи напред, двете части щяха да се съединят и незабавно да атакуват във флаг неприятеля, което вероятно би довело до хаотично бягство във вражеските редици. Някои специалисти сочат, че този ход забавя с часове превземането на Лозенградската крепост.

   Грешката не е непоправима. В 19 часа на 23 октомври генерал Димитриев заповядва на 4-та Преславска и 5-та Дунавска дивизия да атакуват на разсъмване укрепения град. Офицерът взима това решение, защото разбира, че врагът започва да губи вярва в собствените си сили и усеща превъзходството на противника. Той не греши. През нощта на 23 срещу 24 октомври  започва масово вражеско бягство, но прикриващите части с чести престрелки въвеждат заблуждение в щаба на 3-та армия. Напразно опитващ се да спре обезверените си войници, Махмуд Мухтар паша телеграфира на Абдулах паша:

Изгубих Петра и отстъпвам. Не ще мога да удържа и Лозенград. Необходимо е оттеглянето и на корпусите вляво от мен, за да не бъдат изложени на опасност.

лозенград-картина   Турското командване планира отстъпление. Командващият Източна армия осъзнава напълно, че неговите части трябва да се оттеглят назад до линията Бунархисар – Люлебургаз, за да се удържат двете български армии. В противен случай, неговата армия щеше да бъде изтласкана към Марица и пътят към Цариград да падне в ръцете на противника. Отсъплението започва. Конната дивизия се заема да прикрива бързо тръгващите си турски части. Тук е моментът да бъдат изтъкнати нейните качества, тъй като в българския лагер все още офицерите не подозират какво се случва.

   На сутринта на 24 октомври, 1912 година, в занемелия Лозенград се чуват отделни изстрели. Генерал Димитриев не предполага какво се е случило предната нощ. И в най-смелите си мечти той не е подозирал, че толкова важна и стратегическа крепост може да бъде оставена в ръцете на българите. Около града са пуснати разузнавателни части, които не откриват никого. Конният отряд също не открива противник в близост до укреплението. Командващият веднага докладва на царя, че след двудневни кръвопролитни боеве 3-та армия е превзела укрепения Лозенград, като „противникът е отстъпил в безредица, вероятно към Бунархисар“. Половин час по-късно българските войници влизат победоносно в града, посрещнати с радостни викове от местното население.

Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

   По стар обичай първенците на града поднасят на генерала хляб, сол и „ключа към крепостта“.  В града бива проведен парад, организиран от генерал Димитриев, което съвсем скоро ядосва част от българското командване. Генерал Иван Фичев не скрива упреците си относно факта, че българските войски не са се опитали да преследват избягалите османски части, ами провели парад. В крайна сметка офицерите считат, че българските войници се нуждаят от почивка, освен ако Главното командване не разпореди друго, което така и не се случва.

   Каква е равносметката? За шест дни 3-та армия прекосява 120 километра през най-трудно проходимата част на Странджа, по коларски пътища и кози пътеки. Първоначално никой не подозира за съществуването й, нито за възможността 53 000 души да преминат с артилерия и конница през непристъпните места. Изненадващият удар върху десния фланг на вражеския фронт бе първата голяма победа за България. В Лозенград са взети ценни трофеи – 58 оръдия, 2 самолета и огромно количество боеприпаси. Генерал Димитриев прибира като символ на победата златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша. България дава 532 убити, 1500 ранени, а Османската империя – 1000 убити и 1000 пленени.

   София ликува. Военният министър с трепет очаквал новината за победата. След нейното разгласяване цялата софийска общественост излязла по улиците, поздравявайки се за голямата победа. Не само българското население е впечатлено от големия и бърз триумф. В печата се появило изказването на фелдмаршал Фон дер Голц отпреди битката:

Лозенградските силни позиции могат да бъдат превзети само след шестмесечна обсада, и то от пруси.

   Най-голямата похвала за България изрича френския военен министър Етиен Милеран, който обявява армията ни за „най-добрата в Европа“ и заявява, че „би предпочел за съюзници 100 000 българи, пред която и е друга европейска армия, колкото и мнобройна да е тя“.

   Битката при Лозенград е преломен момент в историята ни. Трудно е да си представим как се е чувствал българският войник, влизащ със своите другари в тежкия бой. Окрилена от своето желание за постигане на националния идеал, още в първите дни на войната, армията на Царство България постига неочаквани резултати. Вековно смачкваният дух на българите сега излиза с пълна сила и е готов да се изправи срещу всеки враг. Грандиозните победи на бойното поле тепърва започват.

лозенград-факт

*18 октомври – нов стил,  5 октомври – стар стил